Златоград
По време на пътуванетни в Източни родопи, не пропуснахме да се отбием в любимия ни Златоград. Бяхме ходили в града през май, но ни беше интересно да видим как е в разгара на лятото.
Пътувахме натам от към град Ардино, където бяхме ходили да разгледаме Дяволският мост. По пътя имаше доста дупки и неравности – това не е основният път към града, но все пак ни учуди, че е в такова състояняние.
Пристигнахме в Златоград късния следобед. Градът се намира в област Смолян и се е наричал Беловидово – заради ослепително белите му къщи. Има стара и нова част. В новата сме минавали само с кола и нямаме истински впечатления – прилича на други градове с такъв размер. Старата част е етнографски музей под открито небе. И наистина къщите са измазани с ослепително бяло. Запазен е възрождениският им стил – старите са реставрирани, а новите се строят в същия стил. Стопаните са се погрижили климатиците да са скрити с дървени решетки, за да не развалят фасадите.
Улиците са калдаръмени, а първите етажи на къщите са музей или дюкани на старовремски, традиционни занаяти, които се поддържат и до днес. В автентичена обстановка можете да видите на живо как се обработват вълна, козина или памук. Има работилници за предачество, плетачеството, тъкачеството – с отвесен и хоризонтален стан, абаджийство, гайтанджийство и терзийство. Впечаляваща е ножарската работилница, където се коват средновековни мечове! Работилничките са и дюканчета, от които можете да си купите всичко, което ви хареса. Златоград е единственото място, където се изработва кози рог – той се прикрепя майсторски към специално изработена дървена дръжка Навсякъде се усеща духът на Възраждането!
През турското робство Златоград се нарича Даръ-дере – едно име с неизяснен етимологичен произход. „Дар-ъ” означава и „просо”, и „тясно”. Тясно не може да бъде, защото Златоград е построен на единственото широко място из цялата долина, а и просото тук не е познато. Според други теории Дар-ъ дере идва от Дер-и-Дааре, преведен като „врата на водата, на изобилието”. А, знае се, че Златоград е заселен по течението на две реки. Кога за първи път става това заселване се е известно. Но при разкопки, направени в местностите Чойневи лъки и Джерахови ниви, се се разкриват средновековни некрополи от Х – ХІІ век от ранната християнска епоха. От друга страна, едно древно погребение, намерено на билото срещу връх Света Неделя, е явно тракийско. В него освен скелета и една конска глава, са открити фибули и маронийски монети от преди 2 000 години. Археологическите и историческите паметници доказват, че този край е бил населен с траки, славяни и българи. В района има следи от старо селище – развалини от църкви, крепостни стени, пътища, мостове.
В „Исторически бележник“, документ от 18 век със спорна автентичност, Златоград е споменат като Беловидово. По–късно до 1934 година селището носи името Даръдере. Преди Балканската Война градът е бил заселен главно от помаци. През 1912 година в града се заселват българи от други части на България и в демографската статистиката на професор Любомир Милетич от 1912 година е посочено, че в града живеят 200 помаци и 120 българи.
Паметник на Дельо хайдутин на мястото, където според легендата е смъртно прострелян. Град Златоград се прославя с песента за Дельо хайдутин, която се носи в космоса. Той е селище с богата култура и многовековна история. На територията му се намира най-старата построена по време на Османското владичество църква в Родопите – “Успение Богородично” – построена през 1834 год., сградата на най-старата поща в България и килийното училище, поставило началото на просветно-образователното дело в Родопите. Тук е открит и най-старият писмен паметник от Родопското Възраждане – “Златоградски писмовник” (1852 г.).
Характерен облик на града придава и архитектурният резерват. За българските етнографи, историци и филолози, Златоград е средище на най-старите традиции на материалната култура и бита на българския народ. Постройките в резервата се отличават с белите си зидове около дворовете, с откритите одрове, с широките дъбови врати и кръглите комини. Срещат се елементи от ксантийски и пловдивски тип. В дворовете на повечето къщи има кладенци, оградени с дъбови кошове, с “въртки“ за въжето и стрехи от едноулучени керемиди. В Златоград са регистрирани 120 архитектурни и археологически паметника.
През 1934 г. градът получава днешното си име – Златоград. Зеленото злато – тютюнът, залежите на олово-цинкова руда, бистра вода и чист планински въздух са кръстниците на това населено място.
През града минават две малки рекички, които се събират в една река – Върбица. Тук е и една от забележителностите, която сигурно ще вие е интересно да посетите – Воденицата. В нея са изложи три съоръжения – валявица, тепавица, за пране на килими и воденица- караджейка, за мелене на зърно.
Друго интересно място, където можете да заведенете и деца е Училището. То е поместено в двора на църквата “Св.вмчк Георги Победоносец”, която съществува от 1871. През 1852 година с обществени средства и труд златоградчани построяват Взаимното училище, което е било светско. В запазената му сграда се намира музейната сбирка “Просветното дело в средните Родопи” и може да се разгледа пресъздадена учебна стая, учителска стая и мястото където учителите са си почивали. Човек изцяло се потапя в атвосферата от Възраждането.
В класната стая са представени пясъчници, восъчници, мастилници, карти, сметало и пръчка послушанка. Един от първите учебници в златоградското училище е Неофитовото евангелие издадено през 1859 г. В Лондон. Просветителят Ангел Киряков го е използвал тайно от гръцките духовници, за да учи будните златоградски деца да пишат и четат на български език, а не на гръцки.
През 1855 г. Ангел Киряков, който е бил един от първите учители в Златоград участва в работата на голямата учителска конференция в Пловдив, на която се решава да се въведе официално преподаване на български език в училищата. Въпреки трудностите златоградските учители решително остоявали българските интереси и очертали пътя на едно наистина светско училище. Такова то станало след 1880 г. По времето на Яков Змейкович (1740 – 1813 г.). Той е роден в с. Вруток, Скопско, в семейство на български земеделци. В Златоград се установява през 1880 г. Идва тук със задачата да укрепва българския национален дух в училището, да засилва влиянието му в културния напредък и обществения живот на златоградчани. Отстранява турския и гръцкия език от преподаването. Въвежда тържествени беседи, започва да се чества 24 май, създадено е слято девическо училище с учителка Злата Димитрова от Одрин. Просветното дело в Златоград е свързано с имената на видните народни будители оставили светла диря в паметта на града – Яков Змейкович, Ангел Киряков, Тодор Крушовалиев, Злата Димитрова, София Маркова.
Самата църква “Св.вмчк Георги Победоносец” също е интересна.
Легендата разказва, че Златоградските търговци и занаятчии-гурбетчии често ходели на Узунджовсия панаир. От Узунджово дошли в Златоград трима младежи – Запрян, Ганко и Русен, да учат занаят. Тук се задомили и станали родоначалници на Запряновци, Ганевци и Русеновци. След смъртта на първата си съпруга Запрян се оженил за Петърка хаджи Манолева. На нея се присънил Св. Георги и казал, че трябва да се заеме с изграждането на храм на негово име. Започнало усилено строителство. Камъните за ъглите и первазите на прозорците добивал и дялал младеж от с. Хасовица, Смолянско, под надзора на стария майстор Стоян. Каменната кариера била собственост на лош турчин, който забранил да се вадят камъни за черквата. Тогава, уточнява в летописната книга на църквата дългогодишният свещеник Аролски, Св. Георги се присънил и на турчина и го увещавал да не пречи. Турчинът, не само че разрешил да се продължи работата, но когато църквата била построена, дарил едно теле курбан за освещаването й, две оки зехтин за кандилата, три оки восък за свещи.
Храмовата икона на св. Георги е изписана от образописеца Нестор – представител на Дебърската школа. Той е рисувал и иконите от царския род на иконостаса. Много от иконите са от Света гора и имат ктиторски надпис. Всички икони са в сравнително добро състояние. Има икони и от Света гора, Трявна, Самоков.
Основна забележителност е църквата “Успение Богородично”, която се намира в центъра на Златоград и е построена през 1834 година. Това е една от най-старите църкви в Средните Родопи.
Цъквата е вкопана в земята с половин метър, с наклонен терен, трикорабна, едноабсидна, четирискатна, леко разстлана. Градежът е от каменна зидария, подът също е каменен, а таваните са дъсчени. Част от иконите са изцяло нови, а всички други са възрожденски, рисувани най-вероятно през 19 век. Майсторите зографи са неизвестни, но личи рисунъка на художници, представители на Самоковската и Тревненската школи.
С влизането в нея човек слиза с няколко стъпала и остава впечатлен от майсторското изпълнение. На иконостаса има ценни икони, като една от тях е на Захари Зограф. След построяването й, в една от постройките на двора й, се премества, откритото през 1830 г. в Стоянковата къща, килийно училище.
Построяването на църквата станало със специалното разрешение на султана. По това време Султан Махмуд ІІ, съобразявайки се с клаузите на Одринския мирен договор от 1829г., позволявал възстановяването на стари разрушени християнски храмове. Златограчани били едни от първите, които се възползвапи от това позволение. За да издейства необходимия ферман в Цариград, на два пъти ходил златоградският първенец Димо Караджинов. Той носил подписка от много златоградчани християни и видни българи мохамедани, че е честен човек и верен поданик на султана. Султанът го наградил с отличителен почетен знак и в тази връзка закачили на коляното на потурите му специално звънче, та всеки, който го срещнел да му отдава уважение като почитан от султана човек. Въпреки огромната си амбиция и желание Димо не успял да получи фермана лично, тъй като починал три месеца преди издаването му.
Тогава на помощ се притекъл митрополитът на Гюморджина, който изпратил специален човек до столицата да го вземе и донесе. Във фермана освен разрешението за строителство на ниска, вкопана в земята черква, скрита зад високи зидове, се съдържали и височайшите пожелания на султана за мирно и братско съжителство на даръдерци от двете верски групи.
Мястото за построяването на храма е определено да бъде върху развалините на друг храм, разрушен от турците около 1722 г., и чието място служило за гробище на християните. Изграждането е съпътствано с много трудности. Денем майсторите градили, нощем фанатизирани османлии разрушавали изграденото. Сродниците на Дима Караджинов, братята Готовци, решили да причакат разрушителите и да ги убият. През нощта двамата братя се скрили пред сегашното училище „Васил Левски”. Същата нощ трима души се запътили към строежа. Братята, покрити с бели чаршафи се изпречили пред злосторниците. Единият умира от страх, а другите двама са удушени и хвърлени в близкия кладенец. Този случай не минал незабелязано. Двамата братя избягали в Гърция, а строежът бил спрян. След доста подкупи е издействано ново разрешение от местната власт и майсторите продължили строежа на храма.
За да се предпазят строителите от камъни, които били хвърляни от минувачите покрай църквата и от съседните къщи и за да се съхранят строителните материали от крадци била построена осмоъгълна ограда, а на 1,5 м от сегашния вход завеса от камък, за да няма пряка видимост към двора на църквата.
За разлика от всички къщи в Златоград, църквата е била покрита с каменни плочи, за да се предпази покрива от хвърляните камъни. Плочите били докарани от Смолянско.
През 1834 година след много усилия храмът е завършен. Наречен е “Успение на Пресвета Богородица”. За съжаление до ден днешен не се знае кой е майсторът строител.
Храмът е разделен на три части: олтар, мъжко и женско отделение. Женската част е отделена от мъжката с решетъчна ограда.
Недълго след построяването на храма, за да не се гаврят с гробовете на починалите християни, се взема решение мъртъвците да се погребват в двора на църквата. Тъй като мястото е малко, костите на починалите се изваждали след 6-7 години и поставяли в обща костница. Тази практика съществува до 1977г., когато е построено общо градско гробище.
Години след построяване на църквата, когато стана възможно биенето на камбаната, е изградена дървена камбанария в северозападната часта на храма, която била съборена от силна вихрушка през 1930г.
Иконостасът е изработен на място и представлява обикновена дървена конструкция без резби и орнаменти. Иконите са създадени през периода 1834 – 1859г. и са донесени главно от Света гора, тъй като през тези години Дъръдере е имало постоянна връзка със Светогорските манастири. Интересно е, че някои от малките икони са по-стари и от самия храм. Те са донесени от параклиси и храмове, съществували преди 1834г.
Неизвестно кога на ламарина са изписани образите на дванайсетте апостола и Вседържителя от художника Влашо от Асеновград.
Според едно предание църквата била построена само за 40 дни и трябвало да отговаря на условието, когато турчин на кон минава покрай църквата да не е по висок от зидовете й.
Други интересни места за посещение са Етнографския музей, който има много разнообразна сбирка и Музеяй на съобщенията, но за него не ни остана време в това пътуване. В Етнографския музей можете да видите експонати от археологическите разкопки в района, богата етнографска колекция със сечива, носии и женски украшения, предмети от бита. В част от помещенията е пресъздадена цялостно обстановката в традиционно жилище от втората половина на ХІХ – началото на ХХ век.
Старият град е много лесен за обикаляне, разстоянията не са големи и можете да подберете какво да посетите взависимост от времето и настроението си. Също като в Етъра, около Габрово, мястото е много подходящо за разходка с деца.
В града има много места за спане и още повече места за хапване. Не бива да се пропуска и една от най-големите атракции – въртяно кафе на пясък. Тук спокойно може да се прекара един уикенд наситен с хубави преживявания. И ние със сигурност ще дойдем пак.